A Try To Look In Me

“Опит да надникнеш в мен”

Изложба живопис, Градска художествена галерия – Варна, 2002 г.

Вие сте тук ?

О, Вие сте тук …

Отдавна искам да Ви се покажа, за да не ме видите.
Дали бихте могли да затворите очи, за миг …, но не с трясък …

… Нежно …

Е, не винаги се получава от първия път, но … винаги има защо …

Когато очите са затворени, това е важно, щото обуславя взора след това,
а той е цѐнен, много цѐнен.

Това ще Ви потрябва – може би, по-скоро, отколкото предполагате …

Удобно ли Ви е?

Цигара?

Питие?

Кресло?

Какво ще кажете за една игра на думи ?
Уви, в момента мога да Ви предложа само последното.

Ето една:
„Показ” → „Изложба” → Exhibition [ekzi`biᶴᵊn] → “Ексхибиция”? /няма такава дума/ → „Ексхибиционизъм” → „Ексхибиционист(ка)”………………………………….
„Всеки Артист е Ексхибиционист.”

Мисля над това. Мисля, че е вярно.
Навярно звучи забавно и дори има рима.
(…римите не трябва да се пренебрегват, знаете…)

О, далеч нямам предвид оня натурално–патологически смисъл на това твърдение. Нека спазим посоката на смисъла. Иначе би звучало така:

„Всеки Ексхибиционист е Артист.” – по-малко вероятно е и е смешно, нали?

Всъщност, търся онова, изначално, най-просто и най-трудно нещо, което те кара да се абстрахираш от себе си, за да видиш… себе си. Позволявам си лукса да видя множество свои отражения, макар да зная, че само едно е истинско.

Тук е оня момент, в който се приближават до теб, до дъха ти почти, надникват в теб и пъхват пръст в раните ти, за да се уверят, че са истински…

Боли или не? Понякога.

Изглежда апокалиптично, но не е, защото е повече от естествено. `Щото раните са само алени цветя. Много крехки цветя, които ухаят прекрасно, ако сам не ги превърнеш в рани…